Александър Симов в ПИК и "Ретро": ПП-ДБ – озлобена и морално озлочестена секта
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Само за 4 години общественото мнение в България претърпя коренна метаморфоза. От палаво-бохемското „защо пък да няма нови избори, избори до дупка ще изчистят мътилката и ще преподредят изцяло политическата система“ стигнахме до хорър-писъците: „пак ли ще ходим на избори, мамка ви калташка, нека някой друг да ви гласува, аз стачкувам и бойкотирам“. Романтичното начало има много малко общо с кошмарния край. Това е диагнозата на българската реалност.
Изборите на 9 юни тази година влязоха в историята с рекордно ниската избирателна активност, както и с влудяващото усещане, че 50-то НС ще е поредното, което няма да успее да роди редовно управление. Това е страничен ефект и на стачката на избирателите. Колкото повече от тях отказват да се явят пред урните, толкова повече традиционните партии се оказват пленници на твърдите си ядра и треперят от ужас да не би да изгубят и тях. Ниската активност също преподрежда политическата система – до парламента доплува партия „Величие“, която обаче като нетрайните елементи в таблицата на Менделеев се разпадна, преди още да успеем да научим имената на депутатите ѝ. Всички парламентарни действия в рамките на това Народно събрание изглеждаха учудващи и странни, защото много от говорещите телевизионни глави се опитаха да ни внушат няколко неща: първо, правителство ще има; второ, то ще има солидно парламентарно мнозинство; трето, кабинетът ще изкара цял мандат. Всички прогнози, анализи и откровени шаманства бяха взривени на парчета. И вероятно това е единствената добра новина в целия този хаос. Заради това си струва да отговорим на въпроса какво се опита да извлече от 50-ото Народно събрание всяка политическа сила и защо днес страната се е устремила към нови предсрочни избори въпреки постоянните писъци, че никой не ги искал, нито чакал. Това означава със сигурност едно – България е като постмодерен роман: на повърхността се случва едно, но подводните процеси са коренно различни.
От деня след изборите моментално стана ясно едно – ГЕРБ не искат да правят правителство, нито да управляват в рамките на този парламент. Партия, която се стреми към властта, се държи по-съвсем друг начин. Тя не имитира преговори, а наистина разговоря с останалите партии за търсенето на максимално широко съгласие. Лидерът на първата политическа сила не си запазва публично министерства, които партията му да управлява, а първо дава възможност на всички формации, с които преговоря, да развият своите визии и идеи. ГЕРБ панически избягаха от властта.
Мнозина смятат, че всичко това е продукт на грешните сметки на Борисов. Психодесните и до днес са майстори да се упражняват върху това как Борисов си мислел, че ще вземе къде-къде повече депутати и заради това разрушил блестящото правителство на Николай Денков и разрушил Сглобката – евроатлантическия вектор на управление. Смятам всичко това за една розова приказка, предназначена да утешава пъпчиви тийнейджъри защо юношеският им блян ги е отрязала за среща и романтична вечеря. Борисов разруши Сглобката съвсем навреме, преди тя да започне да руши неговата партия. От негова гледна точка коалицията с ПП-ДБ беше експеримент, който да му покаже до каква степен градските клавиатурни рицари са способни на морални шпагати и пируети. Оказа се, че те са гъвкави като тайландски стриптийзьорки. И с усет за драматичния момент Борисов всъщност разруши Сглобката съвсем навреме. Неговите коалиционни партньори вече бяха сътворили достатъчно морални нечистотии, за да загубят цялата си периферия и да влязат в парламента в най-чистия си вид – на озлобена и морално озлочестена секта. Абсолютно съм убеден, че ПП-ДБ бяха готови на нова сглобка в това Народно събрание въпреки постоянните им стенания, че са чули своите избиратели. Проблемът с управлението дойде не от градското дясно, а от кризата в ДПС. Криза, която изненада всички и остави десетки телевизионни анализатори с празни погледи и течащи от устата им слюнки. Сблъсъкът между Пеевски и Доган беше истинският черен лебед на 50-ото Народно събрание. Онова събитие, което никой не предвиждаше подобно на метеорита, който навремето е заличил динозаврите от лицето на нашата планета.
Започналите бойни действия в ДПС бързо накараха Борисов да свие платната за управление. Той бързо си направи сметката, че няма как да разчита на Движението, за да си осигури стабилност. ГЕРБ бяха изправени пред огромния политически риск с техния мандат да има управление, което те не могат да контролират по никакъв начин. Това е ситуация, в която Борисов никога не е бил, но е наясно, че сметката най-накрая ще е солена. На фона на всички останали партии ГЕРБ изглеждат най-стабилни и солидни, но нека да не забравяме, че в реално изражение техният резултат е малко над 500 хиляди гласа. Само една грешка ги дели от голямото пропадане и разцепление.
Проблемът дойде и от патовата ситуация в ДПС. Досега Движението никога не си е позволявало толкова дълго да занимава обществото със себе си. А фактът, че след писмото на Доган реално не бяха предприети никакви политически действия, подсказва две неща: или че Доган изобщо не е сигурен в контрола над ръководството на партията, или че процесите в Движението са много по-дълбочинни, отколкото изглеждат на пръв поглед. Тази криза буквално занули усилията на 50-ото НС да роди редовно правителство и изяде първите два мандата с космическа скорост.
Вторият мандат за ужас на всички градски десни отиде в техни ръце, защото турбуленциите в ДПС ги изтикаха на по-челно място, отколкото заслужават. Рядко съм виждал мисловната лаботория на психодясното да работи на такива обороти, защото имаха трудна задача за решаване. От една страна, те трябваше да се опитат да покажат усилия за съставяне на кабинет, а от друга, си личеше неистовото им желание да избягат от тази отговорност. В крайна сметка родиха поредната екзотика – помолиха президентът да забави връчването на втория мандат, докато те щели да предложат на парламента ярка антикорупционна законодателна програма. Това, разбира се, граничи с абсурда. Това е все едно да купиш годежен пръстен, преди на хоризонта да има каквато и да е булка. Да не говорим за това, че ПП-ДБ отдавна нямат моралното право да се наричат „антикорупционна партия“, при тях това е политически грим, който да ги спаси от позора на постоянните им политически провали. И заради това след серия от театрални разговори те побързаха да върнат мандата в ръцете на президента. При това трудно криеха облекчението, което излъчваха техните погледи.
Истината е, че кризата, през която минава България, има изключително антиинтуитивно решение. Всички партии трябва да се освободят от страха и да се опитат да предложат временна формула, която да реши конкретни задачи и проблеми. Това означава преглъщане на егото, спиране на болните амбиции и осъзнаването, че ако не бъде намерено решение, парламент след парламент ще гърмят като пиратки, а това в крайна сметка ще постави на дневен ред не просто смяната на политически модел, а на цялото конституционно устройство на страната. Заради това танцът на личните сметки си е танц на ръба на пропастта. И заради това в този парламент именно по-малките партии осъзнаха големия залог на играта. Вероятно защото са от по-застрашените от цунамито, което се задава. В БСП например успяха да оставят в миналото Корнелия Нинова, която бе внушила на всички, че е незаобиколима и могъща и че никой не може да я разлюлее. И това беше продукт не на преврат, а на инстинкт за оцеляване. БСП е стара партия и прекрасно осъзнава кога нещата са поставени на живот или смърт. ИТН също минаха през своята Голгота, един път останаха извън парламента и заради това сега са едни от най-гласовитите да получат третия мандат и да предложат формула за експертно управление.
Тъжната истина обаче е, че 51-вото НС вероятно също няма да е отговор на натрупаните проблеми. Защото изначалните условия на политическата криза си остават непроменени. Партиите така и не успяха да видят истинските проблеми на хората и така кампания след кампания се превръщат в нещо като комикс. И този контраст между реалните проблеми и темите, които занимават политическите сили, става все по-ужасяващ и се раздува като политически кошмар. Новите избори могат да неутрализират част от напрежението, но филмът на ужасите, в който живеем, си остава абсолютно същият.
